СТАТИИ - Силата на позитивното мислене

Сервитьорката беше кисела като в първи ден на тежък мензис. Гледаше ме така сякаш съм влязъл в личната й изба и съм изпил дядовата й ракия. Дойде до масата ми и мрачно каза:

- Кво ше пиеш? 

Винаги съм се вбесявал, когато някоя 18-годишна пикла вземе да ми говори на “ти”, сякаш сме играли в един пясъчник. Но в светлината на позитивното мислене, нейното фамилиарничене ми се стори очарователно. Тя ми говори на “ти”, защото вероятно се опитва да събори студените зидове на отчуждението в стремежа си към  човешка топлота.

Поръчах си голям Jameson. Усмихнах й се. Тя - не. След малко ми донесе питието, което не беше повече от 40 грама. Това очевидно не беше голямо уиски, но струваше ли си да се разправям? И дали тя нарочно не ми е донесла този мизерен грамаж, за да предпази черния ми дроб от разруха? Отново й се усмихнах. Тя - не.

Защо пък трябва да ми се усмихва? В нашето консервативно общество тия, дето много се усмихват, минават за курви. А това момиче очевидно е свестно и не може да се усмихва току-така на всеки клиент.

Платих и си тръгнах. Казах й “довиждане”, а тя отново ме изгледа мрачно и не ми отговори. Сигурно родителите й са я учили да не разговаря с непознати.

Прибрах се и установих, че някой се е изпикал пред вратата на апартамента ми.

Вбесих се, но веднага се сетих за третото правило на В. Хелминг “владей гнева си”. Гледах миризливата локвичка пред вратата и разсъждавах позитивно. Какво пък толкова се е случило? Имал нужда човекът, облекчил се.  А може би е искал да го направи по европейски, на съответното място, но наоколо няма обществена тоалетна. И какво тогава – да му се спука мехура ли?

Влязох вкъщи, целунах жена ми и цяла вечер не спрях да я обсипвам с усмивки и добро настроение. Това събуди нейната подозрителност:

- Какво ти става? Да не се е появила нова жена в живота ти?

- Да, появи се. Госпожа Хелминг. Тя ме промени.

- Господи! Сега пък германка. И сигурно е от ГДР.

- Честно казано не знам откъде е.

- Само гледай да не ми лепнеш някой  немски трипер, че тогава ще стане страшно.

Опитах се да й обясня, че не познавам лично никаква германка, но усетих че не ми вярва. В представите й аз скъсвах от чукане клетата госпожа Хелминг...

На следващия ден отидох на мач. Често ходя на мач, но сега вече гледах с други очи на всичко. Атмосферата беше празнична, одухотворени граждани очакваха с трепет спектакъла на любимия си отбор. Чуваха се отделни ведри подвиквания: “ей, чорбари, да ми ядете кура да ми ядете”. Този призив за любов, па макар и орална, стопли сърцето ми. Колко обич има по стадионите!

Мачът започна. Още в първите минути  Домовчийски беше фаулиран грубо, а съдията не свири. Публиката около мен изригна: “съдията-педерас”. А аз гледах позитивно, и си виках: какво като е педерас? Трябва да бъдем толерантни към различните, да демонстрираме европейски ценности и хуманизъм...

Усетих, че някакъв гражданин зад мен плюе семки във врата ми. Идеше ми да му шибна една баница, но се сетих за съветите на В. Хелминг и си казах: какво пък, слънчогледовите люспи може би са полезни за кожата...

В началото на второто полувреме нашите вкараха гол, а съдията свири засада. Нямаше никаква засада. Около мен всички скочиха на крака и се разпсуваха. Само аз бях спокоен. Защото си мислех за четвъртото правило на позитивното мислене: “Приемай фактите такива, каквито са”.

Да, съдията ни прецака. Но нима цялата ни съдебна система не е такава? Щом не можем да разчитаме на справедливост в съда, защо я очакваме на футболния терен?

В последната минута на мача съдията пак си затвори очите за един много груб фал и нашите футболисти почнаха да го разнасят по тъча като прасе – лайнян вестник.

Е, ще го понатупат, но пък ще му остане светлият спомен, че е бит от шампиони. От лъвовете, които се изправиха срещу “Барса” и “Челси”. Това е чест за него.

... Вече мина почти цял месец, откакто живея по законите на позитивното мислене. Непрекъснато си повтарям “чувствам се добре”, но истината е, че не се чувствам добре. Позитивното мислене се оказа чисто лицемерие – мислиш едно, а изразяваш друго...

Непрекъснато се усмихвам като олигофрен, но това не променя нещата. Колегите ми се подиграват, приятелите ми започнаха да ме отбягват, жена ми се затвори в себе си. 

Проклета да си, В.Хелминг! Връщам се към добрия стар негативизъм.

 *

Текстът е публикуван в сп. MAX, януари 2008

| english | книги | фейлетони | пиеси | разкази | статии |

| интервюта | биография | форум | контакти | връзки | видео |

Copyright©2007, ivosiromahov.com.

All Rights Reserved.