- Краси, как се случи така, че от актьор се превърна в един от най-харесваните рапъри в момента у нас?
Красимир Радков: - Сифоня е просто артистичен образ, роля. Аз съм лице, зад което стои екип от много хора. Главно - сценаристът Иво Сиромахов. Той го измисли, той пише текстовете на песните, аз изпълних ролята на Сифоня, отговарям и за врачанския диалект.
Иво Сиромахов: - В началото ми се съпротивляваше. Каза: "Аз не мога да пея". Обясних му, че за да е рапър, не е нужно да пее. Въпросът е да нареждаш думи в определен ритъм. Не се искат музикални заложби. Не, че Краси ги няма. Аз очаква скоро да пропее и арии, защото операта в нашето шоу засега е слабо разработена тема. Вече имаме оферти от "Ла Скала", Метрополитен опера, НДК и от подлеза на Централна гара. Всичко е въпрос на договаряне.
- Конкурсът за нов артист във вашето шоу показа, че да си хуморист е трудна професия.
Красимир Радков: - Трябва време, за да се отпусне човек в шоуто, да твори свободно, да е едно със сценаристите. Хубавото при Иво Сиромахов е, че когато ми даде текста, може двамата да обсъдим образа, да променим нещата, които на мен не ми пасват. Така не чувстваш съпротивлението в материала. Сиромахов мисли като образа, който бих изиграл.
- Къде се чувстваш по-комфортно - в шоуто или театъра?
Красимир Радков: - Гледам да се забавлявам с това, което правя. Не се ли забавлявам аз - и хората няма да се забавляват.
Иво Сиромахов: - Ако театърът е маратон (аз съм работил като театрален режисьор навремето), в който трябва да бягаш два часа и да си разпределиш силите така, че да не издъхнеш преди финала, шоуто е спринт. В предаването имаш 100 метра, които трябва да преминеш максимално бързо, с цялата си енергия.
Красимир Радков: - Има и друго - в театъра, като направиш една постановка, до пето-шесто представление можеш да доизглаждаш образа. А в шоуто нямаш време да проверяваш дали става, или не. Ако в театъра градиш образа един час, в шоуто трябва за три минути да е ясно всичко на зрителя, трябва да е смилаемо и най-вече интересно.
Диляна Димитрова,
в. “Труд”, 29 януари 2006
|
