ИНТЕРВЮТА - списание "Книжарница" , август 2007 г.

- Как гледаш на текстовете на съученици като Сашо Жеков и Ивайло Нойзи Цветков? Където и да са – “Егоист”, “Списанието”, “Максим”, не се минава без сексуалните гъби.

- Много им се кефя. Нойзи и Сашо са много талантливи пичове, събрали са добър екип и правят яко списание. Според мен “Максим” е най-добрият им продукт досега.

- Постмодерни измишльотини ли са описаните ритуали в парчето “Сексуалните обичаи в обредния календар на българите”? Кажи си честно. Защото аз се вързах!

- Е, сега ако ме обявиш за постмодернист, ще ми развалиш настроението. Просто се ебавам с някакви етнографски клишета, нищо повече.

- Проектите, ПР акциите, телевизионните клишета, туристическите “иновации”, рекламите, етноклишетата, българската литературна класика, сектите – нямаш ли пощада?

- Чак безпощаден не съм. Не смятам, че текстовете ми “громят обществените недъзи”, както обичаха да казват във вестник “Стършел”. И изобщо не вярвам, че хуморът може да бъде поразяващо оръжие. По-скоро го възприемам като средство за самозащита.

- Имам чувството, че се възбуждаш от баналността?

- Разбира се, че не се възбуждам - все пак съм с нормална сексуална ориентация. Но баналностите ме провокират да ги иронизирам. Знам, че е невъзпитано, ама вече е твърде късно да се променям.

- В парчето, наречено “13 века български секс” не рискуваш ли с феновете на “Атака”? Изобщо - има ли някаква опасност, когато един автор се гъбарка с националните традиции и сладкия блян за славна история?

- Дреме ми на патката за феновете на “Атака”. А иначе си прав по отношение на това, че има доста хора, които губят чувството си за хумор, когато някой иронизира родните традиции и така наречените “национални светини”.

Към хумора на исторически теми се гледа с огромно подозрение. Ето защо у нас не е възможно да се направи сериал като “Ало, ало”.

- Не смяташ ли, че на българите не им пука за т.нар. политическа коректност?

- Цялата тая така наречена “политическа коректност” е голям ташак. Това е някакво наложено лицемерие – да наричаме нещата с някакви тъпи евфемизми. Ако например трябва да сме политически

коректни в секса, може би трябва да наричаме вагината “алтернативен член”.

- Ебавка с все по-популярните курсове по творческо писане ли е “Как да напишем порноразказ”? Или си е лекция по творческо писане? Това впрочем ми е любимият текст.

Ако водех такъв курс, щеше да е в списъка със задължителни четива.

- Аз не знам какво е творческо писане и какво го отличава от обикновеното писане. Ако водех някакъв курс, бих го кръстил “комерсиално писане”, макар да знам, че думата “комерсиално” все още предизвиква гримаси на погнуса сред така наречените интелектуалци.

Между другото забелязваш ли колко пъти в това интервю и аз, и ти употребяваме израза “така наречени”? Това, че нещата, за които говорим, не са такива, а просто са така наречени, е доста смущаващо.

Смятам себе си за комерсиален автор и го заявявам с гордост. Мисля, че да пишеш, за да прехранваш себе си и семейството си не е нещо недостойно.

- Признай, че любимата ти книга е “Когато импресионистите бяха зъболекари” на Уди Алън! Добре, тогава Джеймс Търбър? Последно – Майкъл Карлин?

- Уди Алън наистина е един от любимите ми автори, наред с Реймънд Чандлър и Мънро-Саки. А другите двама, които споменаваш, не съм ги чел, но ще ги потърся, щом ги препоръчваш.

Йордан Ефтимов,

сп. „Книжарница”, август 2007

| english | книги | фейлетони | пиеси | разкази | статии |

| интервюта | биография | форум | контакти | връзки | видео |

Copyright©2007, ivosiromahov.com.

All Rights Reserved.